понеделник, декември 14, 2009

19:34 - 2 comments

Сънят наобратно =)

Ах, колко е бяло небето, колко са много снежинките, които обсипват Земята.
Гледах ги с детска усмивка, докосвах ги и гледах как нежно се топят във дланите...
Колко са чисти...като душата на някой човек, все още неопетнена от хората хврълящи кал.
И ставаха все повече, и трупаха все повече, и исках да се хвърля и потопя
в тази естествена мека настилка, да усетя нейната безкрайност. Но чакай, нещо не е наред,
ако това което гледам е небето, а това под нозете ми е Земята, защо тогава снега върви наобратно -
от Земята към небето. И ак става тази промяна - от калните киши превръща се в мек и пухкав чист сняг?
Къде изчезна гравитацията? Кога всичко завървя наобратно? Загубих се в този водовъртеж от събития.
Всичко естетсвено изведнъж придоби нов необичаен смисъл, и границите леко почнаха да се размиват.
Ах, снегът започва да става все по-мокър, оформят се леките капчици, снегът заменен от дъжда. Но и дъждът
идва от разтопените локви и се насочва към небесата. Но чакай, усещам нещо различно... нещо странно.
Очите ми, и те се насълзяват сякаш искат да се включат в този кръговрат и да споделят и те съзлите си
- да се слее с дъжда. Но всъщност, след множество осмисляния осъзнах, че очите ми са затворени. Как тогава
виждам всичко това? И все пак очите ми се насълзяват - ето я - първата сълза - топла и малка, с толкова много способности.
Дали ще разбера какво става ако си отворя очите? След няколко опити успях и в машиналната смяна на илюзия и реалност
успях да отделя съня си от реално случващото се около мен. Беше хубав необичаен сън... Би ли го тълкувал вместо мен?

неделя, декември 13, 2009

23:32 - No comments

Красотата в началото...

Седях и я гледах в невинните детски очички, които шареха, оглеждайки и попивайки сякаш всичко заобикалящо ни - бяха толкова любопитни, изпълнени с интерес и за най-малките неща (хубаво е, когато човек разбере, че все още има някой, който да цени онези дребни, прекрасни нешица, в които всъщност се крие същественото...)и протягаше жадно ръчички към неизвестното, към този страшен необятен свят - искаше да го прегърне, да го побере целия между беззащитните си слаби длани, да го разгледа от близо, да го проучи, да го докосне, да го промени...може би...може би ако се сблъска с едно детско невинно същество, ако усети топлината на сърцето му, силата на ударите му... може би и този грозен възрастен и лицемерен свят ще поеме малко от тази чистота и красота.
И седях и го гледах безмълвно, докато изведнъж то не поиска да споделя с него някоя житейска история, или иначе казано да му разкажа приказка, която ще изгради в нея онзи мечтан,илюзионен свят (принц и принцеса и хората са добри и лоши, но лошите губят и тях винаги можем да ги познаем), ще накара зачервените и бузи да блеснат, а устните и да се разтеглят в широка усмивка. Започнах наум да си изброявам приказките и да подбера някоя по-интересна, но замислих се... дали е редно да я заблуждавам от толкова малка, редно ли е да и създам този прекрасен свят, който тя някой ден ще търси в заобикалящото и, и ще се разочарова от това което открива... но пък тя е толкова малка, още по-жестоко би било да и разкажа за жестокостта и нещастието, което може да я сполетява от време на време за в бъдеще. Затова реших, че ще и почета стихове, те са толкова силно емоционални, едновременно реални и едновременно идеални - сякаш създават този мост между въображаемият и реалния свят, а някой ден като порастне ще почна да и чета приказките, за да може вече да осъзнава, че те имат някаква поука, и не трябва да ги възприема бувкално. Но тя и стихотворенията не трябва да възприема буквално, но сякаш те сега са по-безопасни. Тя ще им се радва, те звучат напевно и интересно, а след време ще разбере и тях.
И тя продължаваше да ме гледа с този задълбочен очакващ поглед, затова станах взех старата стихосбирка на Хайне, и почнах да чета, след няколко строфи я погледнах и видях как се усмихваше нежно и доволно - харесваше и... затова продължих и се увлякох, тъкмо прелистих последната страница и се усетих, че не чета на себе си а на нея, погледнах я, беше заспала - приличаше на малко ангелче, завих я с одеялото и я оставих да спи.(Знаех, че сега в момента в съня си тя си изгражда своите собствени приказки, и няма да успея да я предпазя от разбитите мечти - реалността винаги ни застига - но вътрешно в себе си се надявах, че сосбствено изградените приказки са много по-пъстри и красиви от другите..).

"В детските приказки скрий ме...
пази ме от болката - страх ме е...
Аз искам да живея в този свят...
създаден от детския ум и мечти...

Да бъда толкова честна и добра...
колкото само детенцето може...
Да няма смисъл от съмнение...
във чуждите изречени думи...

Да бъда част от историята..
на красив и приказен романс...
А най-силното единствено оръжие...
да бъде силата на вярата...

Сърцето - чистичко и топло...
Душата - ненакърнена и емоционална...
Разумът - в добър баланс със всичко друго...
И всичкото да бъде реалност - не идея..."