И ако разперя ръцете си... ако дори за части от секундата повярвам, че бих могла да полетя... да се понеса там в безкрайността....
И ако за миг затворя очите си... и виждам теб до мен, да ме придържаш... и ако само за миг, някак си падна върху твърдите парчета пръст... ще успееш ли да ме предпазиш...Чувствам се толкова чуплива...
И ако за минута само, загубя и слуха си... ще ме насочваш ли накъде да продължавам,.. когато този миг отмине...
Чуваш ли музиката, откъде е, ще я откриеш ли за мен... ще ми я подариш ли...
Виждаш ли цветята, толкова красиви и неопетнени, усещам аромата им ... той сякаш може да ме промени... ще съм различна нова аз... ще бъдеш ли до новата ми същност...
А мислите ми... толкова са хаотични, ще ги проследиш ли вместо мен, ще ме разбереш ли... само за миг ще се шмугнеш в тяхната плетка и ще останеш ли там завинаги...
Какво си представяш, когато казвам миг...
Чувствам се като разбъркан пъзел... ще ме подредиш ли... ще създадеш ли от чисто белите парчета, цялата ми същност... ще ми отговориш ли на всичките въпроси... и то само за миг...
- Чуваш ли...
- Какво?...
- Чуй!...
- А това ли?...
- Как това ли... Това е присмех...
- Е и? ...
- Той е арогантен сивмол...
- Нима има значение?...
- Е теб не те ли боли?...
- От какво?...
- От това да те унижават?...
- Боли ме, разбира се...
- Ами тогава?
- Какво тогава?
- Тогава защо питаш за значение?...
- Защото не знам...
- Е нали боли?...Значи знаеш...
- Да усещам... Но това ли е всичко? ...
****
- Чуй пак!...
- Пак ли? Не спря ли?...
- Не! Продължава...
- Защо? Не му ли стига до сега...
- Не се задоволява с малко...нормално...
- Защо да е нормално?...
- Е как защо...Огледай се...
- Е и какво? Не разбирам...
- Това е света...Това е реалността...
- Но това е жестокост, а не реалност...
- А какво по-жестоко от реалността?...
- Този смях....
- Е той е част от реалността....
- Да, така е...
****
- Погледни!...
- Къде?...
- Там...
- Ох! Защо ми го показа?...
- За да го видиш...
- Трябваше ли...Боли ме като го гледам...
- Трябва...
- Но каква полза...
- Е не си ли правиш извод като видиш нещо...
- Не, за какво ми е...
- За да не сгрешиш и ти така...
- Аз съм добър човек...
- Но си човек..
- Да, но съм добър....
- Добър и човек са понятия, които си противоречат....
- Така ли...?...Защо?...
- Защото човекът е част от реалността....
- А какво по жестоко от реалността?...
- Човекът....
По средата на нищото,
душата ми броди и скита се...
По средата на нищото,
сърцето ми бавно разбива се...
Жестоко дните отминават,
и всичките са груби,
и само нараняват и обиждат...
някои дори не разбират....
А кървави следи оставени,
не ще се излекуват от усмивка...
думите отдавна вече казани,
поставили са вече отпечатъци...
Но, кой внимание отдава
на отделните, мизерни хорица?
По-важно винаги е стадото,
всеобщото му мнение, решение...
И винаги ще си една хлебарка,
без милост смазана от другите...
с накърнени чувства и сълзи в очите...
ще се опитваш да се шмугваш във тунелите...
Колко време ще успяваш
да поддържаш необходимото си темпо?
До къде ще стигнаш във желанието
да спасиш и другите, и себе си?
Ще имаш ли вечно надежда,
че всичко се оправя и подрежда?
Или накрая всичко в нищото...
бавно ще се скита и разбива...
No comments
No comments
