Потопена в мълчанието на тишината, тя се опитваше да се скрие от всичко наоколо... да остане насаме с мислите си. Имаше нужда от време или поне така и натякваше малкото останало сиво вещество в главата и... Затвори очи, върна се там в онази вечер, когато всичко беше толкова неочаквано, толкова хубаво. Там в началото на цялата тази история, която всъщност е целият смисъл на дребния и човешки живот. Прегледа всеки един момент оттогава до сега един по един, уверявайки се отново и отново, че няма причини да и се превиждат всички тези неща...и така докато успя да заспи.
Отваряйки очите си, усети силно главоболие, едно от противпоказанията на хапчето от снощи, чието име не можа да се сети доста дълго време. Но за жалост си спомняше всички онези драми, които беше причинила, и някак си усещаше, че не хапчето е било причина за тях. Прииска и се да може да посегне и да изкорени цялата тази странна част от мозъка и, която я караше да се държи така, която и пречеше да покаже добрата си страна...Но нищо, все още имаше надежда...Някой ден, всичките и халюцинации ще изчезнат, и тя щеше да може да се наслади напълно на цялото щастие, което още сега държеше в ръцете си...стига то да има търпението да дочака този ден...
Тя подскачаше на един крак из целия парк. Беше слънчев, летен, не твърде топъл ден - с две думи времево идеален. Но имаше нещо нередно в блясъка, който така искреше от очите и... това не беше реално, знаех го... Тази усмивка, захарният памук, който летеше във въздуха, плашещите, огромни желирани неща, които се усмихваха страховито наоколо...дали не полудявах? Защо мозъкът ми се гаври по този явно силно забавен за него начин...
Но мен ме плашеше, реално изглеждаше доста приказно, което уж го правеше доста хубаво, но вече се научих, че тези неща не завършват добре...Затворих очи, но какво си мислех, тези картини пак изникнаха пред мен...зациклих...затварях очи всеки път и те пак изникваха...беше бездънна рекурсия...Хах,каква ирония, да не може да избягаме и да се скрием от собственото си съзнание...
Цветовете на дъгата преливаха, бяха повече от всякога, но аз отдавна не вярвам в приказки, беше като някаква ядрена експлозия в главата ми, за да ми припомни, че няма да избягам от човешката си слабост...но аз все още вярвам...
Заблудена от мечтите на детето в мен се лутах с дни... Не знаех и сега не знам кое е редно, кое не е... кое е истина, кое не е...
Губех се в собствените си мечти, във въображението си,в мислите си... вече дори загубих представа за себе си...
Затваряйки очите си за всичко наоколо, очаквах всичко да отмине,... да ги отворя някой ден и всичко да се безоблачно ясно...но защо не е?...
Не може ли да се пренеса в една изкривена реалност, където нещата да стават от самосебе си така както искам...или поне както си мисля, че искам, и после като се окаже, че не ми харесва така, всичко автоматично да се оправя само...
Защо постоянно си мислех, че изпълнението наа това, което искаме е най-трудно, когато далеч по-трудно е да осъзнаем какво искаме...
Несериозно ли е от моя страна... или просто едно съвсем нормално състояние...
Вече и сънищата ми не ми дават отговори...Сега накъде?...
No comments
No comments
