петък, октомври 07, 2011

четвъртък, октомври 06, 2011

22:00 - 1 comment

Колко е вредно всъщност цялото интернет пространство...Цялата тази информация - всяка казана дума, всяко мнение, което сме споделили през годините... А един път написано и видяно, може постоянно да се връщаме и да си го припомняме... сякаш нарочно - да се самонараняваме...и дори в настоящето да отричаме, че мислим по този начин, вече е късно, то е там черно на бяло...
Всъщност с всеки клип, с всяко мнение изграждаме копието си - тук, зад екрана - колкото и да отричаме, то е далеч по-истинско отколкото предполагаме...
А, хората около нас, имащи достъп до цялата тази информация... постоянно биха се опитвали да се измерват с критериите, които без дори да осъзнаваме сме споделили разпокъсано из форуми, коментари, снимки.... 
И ако, онзи непознат човек, който си защитавал пред другите - явно притежава онези неща които те привличат външно... онези мнения, на непознати хора, които си защитавал...
Ако можехме да свалим всички тези качества, които са ни необходими, и да си ги инсталираме на себе си...може би щяхме да създадем онзи перфектния човек за най-важните хора около нас... 
Ако можехме, да се качим на фотошоп  и да се редактираме, щяхме да изглеждаме така, че да "грабнем окото" на най- важните хора за нас...

неделя, август 07, 2011

20:53 - No comments

Имаше няколко желирани топчета в онова вечното лилаво безгравитационно пространство, те се множаха при всяко докосване помежду си и ставаха все повече и повече...Но с времето даже почнаха да го правят умишлено,а не просто по законите на случайността, даже се подбираха, защото те си бяха различни...Всъщност, колкото и учудващо да е, те бяха топчета пълни с някакво мислещо лилаво вещество, не знам как се казва, беше като желе, точно като тях самите... След известни мутации и еволюцинни намеси, вече имаха и някакви странни цепки върху себе си, които отваряха и издаваха странни звуци, което предполагаемо е техния си език...И не знам какво в действителност си казваха, но по скоростта с която си отваряха тази цепка някак си човек би могъл да предположи дали се карат или си говорят...
Беше много забавна гледка отстрани - странните същества се развиваха пред очите ми... имах си две, които ми бяха любимци... Бяха много смешни, по свой си начин, бяха различни от всички останали...изглеждаха като топчета с емоции, или поне едното, което сякаш винаги сякаш спореше с всички около себе си...Преди малко го наблюдавах, седеше само в ъгъла, явно пак не беше доволно от останалите от неговия вид...Хммм понякога се чудех, дали да не го изолирам за постоянно само, все пак не разбирах точно какво се случва - нито знаех езика им, нито разичтах мислите им...Но пък ми се струваше твърде жестоко, може би щеше да страда... все пак да страдаш сред много е различни от това да страдаш сам..но не знам..
Вие виждали ли сте такива топчета? Ако сте, моля ви кажете ми, какво си мислят и говорят, искам да ги разбера.. Може би искат да бъдат гушнати, или да могат да се гушкат самите те...

неделя, юли 17, 2011

22:48 - No comments

Очите и се затваряха във безсилната тишина на заобикалящото я бездействие...Усещаше се липсата на всичко - на мисли, на спомени, на чувства... имаше единствено пълна безтегловност...безупречните форми на съзвездията и лекият полъх на вятъра, който разрошваше косите и... Всичко беше толкова далеч, даже не знаеше защо е тук,... сякаш беше кукла на конци - всичко се случваше просто така... с лекота, неосъзнателно...
Беше се стигнало до онзи момент на кулминация - душата беше окончателно замразена - онова състояние на пълна медитация, в което сякаш не съществуваш....
Небето беше все така безоблачно... дъхът и оставяше следи, неносещи никакъв смисъл...
Колко ли хора биха мечтали за такова безкрайно спокойствие, безупречност, безпристрастност...
Но как всъщност може да знаем, че тя съществува...че тя все още е жива, в пълния смисъл на думата...Как да разберем, кое екзистенциране е по-добро... нейното или нашето...

Какво се случва, когато сънищата ни замръзнат, когато мислите ни не значат нищо... Къде отиваме, когато ходим без посока и до къде сме способни да стигнем...
А светлината - тя се отразява и после накъде?

петък, юли 15, 2011

1:40 - No comments


Всеки път, когато затварям очи се опитвам да контролирам мислите си...да ги подредя, да променя онези части от себе си.... онези странните, които толкова много объркват и мен, и теб... и всеки път, когато сгреша, и се загубя отново в създадения от мен самата лабиринт - искам просто да спра и да протегна ръка... да повярвам малко повече... и в цялото си това старание, понякога всичко изглежда не както трябва, и ми се иска да мога да замълча... и всъщност явно чувството ми за несигурност е по -силно отколкото предполагам...
И връщам, в мислите си, времето назад, и го редактирам... и всеки път, когато проговоря, всъщност е просто начин да се изразя, по моя си начин... по онзи неразбрания дори от мен...
И всеки следващ път се възхищавам на голямата търпимост у хората... Това сигурно е любимото ми качество....по-скоро онова необходимо достатъчно условие у човека застанал до мен...за да може да търпи онези състояния в двата полюса.... от "недоволството и дребнавостта" до "нелогичната лигавост"... второто явно преобладава в момента...

неделя, юли 03, 2011

22:53 - No comments

Secrets...




Знаеш ли какво е да лъжеш самата себе си... да се заблуждаваш... да караш съзнанито да крие тайните си от теб самата... Всеки път, когато си помислиш нещо да отделяш известно време, за да прецениш дали е истинско или пък е просто фантазирана реалност, която само да те отвее от истинската идея, криеща се в мрачното кътче, където нямаме право да надничаме...така сме си обещали - нали е тайна...
Но кой изобщо спазва тайните? Има хора, на които казваме и най-съкровените тайни - и наши, и на познати... А дали съзнанието ни не споделя и нашите скрити тайни на същите тези хора някак си - чрез погледа, чрез докосване, телепатия или... нещо по-нереално...
и трябва ли да се страхуваме, че те ги знаят...

А всъщност защо написах тези няколко реда безмислен текст? - това е огромна тайна на преумореното ми съзнание, може би някой от вас може да я разбере дори преди мен...

неделя, юни 26, 2011

23:21 - 2 comments

Гумичка и молив



Понякога, когато изпадна отново в онези странни душевни състояния, в онези напрегнати моменти за цялото ми съзнание, ми се иска да имам просто една гумичка... и с нея да се уверя с очите си, че тези неща не съществуват вече... защото явно думите не са достатъчни... Всички разкават онези приказки как човек пораства, как се променя... но защо не съм силно убедена в това.
И всеки ден, все повече се съмнявам в самата себе си, нямам доверие на себе си...
Онези движения, толкова са възхитителни, но аз не ги умея... И всеки път, когато погледна назад в подредения ти пъзел, виждам все повече параченцата, които ми липсват... Хората казват, че хората не са перфектни...но това не ми е достатъчно...
Всъщност може и да имам молив, да си дорисувам лиипсващите части - да се променя, така че...
И аз не знам какво, да съм сигурна, че отговарям на критериите..стереотипите...защото те са винаги там... виждам очертанията ми, които всяка секунда ме отмерват, да видят дали си пасвам, но съм още далеч, може би след време...или пък, ако някой успее с гумичка да изтрие всичките ми мисли, тогава предполагам празнотата ще ме направи достатъчно щастлива, за да се радвам на привидната перфектност...

Абонамент за: Публикации (Atom)