четвъртък, октомври 27, 2011

19:35 - 1 comment

Прашинка...

Тя се чувстваше като прашинка, загубила се в този огромен свят... Никой не я виждаше, но някак си всички я нараняваха... В началото, когато за първи път се появи, тя имаше цветове в себе си, страшно много - разнообразни и толкова чисти и красиви,... но цялата тази болка, която изпитваше ги караше да избледняват... оставаше им още съвсем малко блясък, но те скоро щяха да загинат и да се слеят с мрачните облаци, които бяха наоколо... С времето, тя все повече осъзнаваше, че е просто прашинка и няма нищо ценно в себе си...просто съществуваше, за да загуби всичко... и да се заличи...

петък, октомври 07, 2011

четвъртък, октомври 06, 2011

22:00 - 1 comment

Колко е вредно всъщност цялото интернет пространство...Цялата тази информация - всяка казана дума, всяко мнение, което сме споделили през годините... А един път написано и видяно, може постоянно да се връщаме и да си го припомняме... сякаш нарочно - да се самонараняваме...и дори в настоящето да отричаме, че мислим по този начин, вече е късно, то е там черно на бяло...
Всъщност с всеки клип, с всяко мнение изграждаме копието си - тук, зад екрана - колкото и да отричаме, то е далеч по-истинско отколкото предполагаме...
А, хората около нас, имащи достъп до цялата тази информация... постоянно биха се опитвали да се измерват с критериите, които без дори да осъзнаваме сме споделили разпокъсано из форуми, коментари, снимки.... 
И ако, онзи непознат човек, който си защитавал пред другите - явно притежава онези неща които те привличат външно... онези мнения, на непознати хора, които си защитавал...
Ако можехме да свалим всички тези качества, които са ни необходими, и да си ги инсталираме на себе си...може би щяхме да създадем онзи перфектния човек за най-важните хора около нас... 
Ако можехме, да се качим на фотошоп  и да се редактираме, щяхме да изглеждаме така, че да "грабнем окото" на най- важните хора за нас...

неделя, август 07, 2011

20:53 - No comments

Имаше няколко желирани топчета в онова вечното лилаво безгравитационно пространство, те се множаха при всяко докосване помежду си и ставаха все повече и повече...Но с времето даже почнаха да го правят умишлено,а не просто по законите на случайността, даже се подбираха, защото те си бяха различни...Всъщност, колкото и учудващо да е, те бяха топчета пълни с някакво мислещо лилаво вещество, не знам как се казва, беше като желе, точно като тях самите... След известни мутации и еволюцинни намеси, вече имаха и някакви странни цепки върху себе си, които отваряха и издаваха странни звуци, което предполагаемо е техния си език...И не знам какво в действителност си казваха, но по скоростта с която си отваряха тази цепка някак си човек би могъл да предположи дали се карат или си говорят...
Беше много забавна гледка отстрани - странните същества се развиваха пред очите ми... имах си две, които ми бяха любимци... Бяха много смешни, по свой си начин, бяха различни от всички останали...изглеждаха като топчета с емоции, или поне едното, което сякаш винаги сякаш спореше с всички около себе си...Преди малко го наблюдавах, седеше само в ъгъла, явно пак не беше доволно от останалите от неговия вид...Хммм понякога се чудех, дали да не го изолирам за постоянно само, все пак не разбирах точно какво се случва - нито знаех езика им, нито разичтах мислите им...Но пък ми се струваше твърде жестоко, може би щеше да страда... все пак да страдаш сред много е различни от това да страдаш сам..но не знам..
Вие виждали ли сте такива топчета? Ако сте, моля ви кажете ми, какво си мислят и говорят, искам да ги разбера.. Може би искат да бъдат гушнати, или да могат да се гушкат самите те...

неделя, юли 17, 2011

22:48 - No comments

Очите и се затваряха във безсилната тишина на заобикалящото я бездействие...Усещаше се липсата на всичко - на мисли, на спомени, на чувства... имаше единствено пълна безтегловност...безупречните форми на съзвездията и лекият полъх на вятъра, който разрошваше косите и... Всичко беше толкова далеч, даже не знаеше защо е тук,... сякаш беше кукла на конци - всичко се случваше просто така... с лекота, неосъзнателно...
Беше се стигнало до онзи момент на кулминация - душата беше окончателно замразена - онова състояние на пълна медитация, в което сякаш не съществуваш....
Небето беше все така безоблачно... дъхът и оставяше следи, неносещи никакъв смисъл...
Колко ли хора биха мечтали за такова безкрайно спокойствие, безупречност, безпристрастност...
Но как всъщност може да знаем, че тя съществува...че тя все още е жива, в пълния смисъл на думата...Как да разберем, кое екзистенциране е по-добро... нейното или нашето...

Какво се случва, когато сънищата ни замръзнат, когато мислите ни не значат нищо... Къде отиваме, когато ходим без посока и до къде сме способни да стигнем...
А светлината - тя се отразява и после накъде?

петък, юли 15, 2011

1:40 - No comments


Всеки път, когато затварям очи се опитвам да контролирам мислите си...да ги подредя, да променя онези части от себе си.... онези странните, които толкова много объркват и мен, и теб... и всеки път, когато сгреша, и се загубя отново в създадения от мен самата лабиринт - искам просто да спра и да протегна ръка... да повярвам малко повече... и в цялото си това старание, понякога всичко изглежда не както трябва, и ми се иска да мога да замълча... и всъщност явно чувството ми за несигурност е по -силно отколкото предполагам...
И връщам, в мислите си, времето назад, и го редактирам... и всеки път, когато проговоря, всъщност е просто начин да се изразя, по моя си начин... по онзи неразбрания дори от мен...
И всеки следващ път се възхищавам на голямата търпимост у хората... Това сигурно е любимото ми качество....по-скоро онова необходимо достатъчно условие у човека застанал до мен...за да може да търпи онези състояния в двата полюса.... от "недоволството и дребнавостта" до "нелогичната лигавост"... второто явно преобладава в момента...

неделя, юли 03, 2011

22:53 - No comments

Secrets...




Знаеш ли какво е да лъжеш самата себе си... да се заблуждаваш... да караш съзнанито да крие тайните си от теб самата... Всеки път, когато си помислиш нещо да отделяш известно време, за да прецениш дали е истинско или пък е просто фантазирана реалност, която само да те отвее от истинската идея, криеща се в мрачното кътче, където нямаме право да надничаме...така сме си обещали - нали е тайна...
Но кой изобщо спазва тайните? Има хора, на които казваме и най-съкровените тайни - и наши, и на познати... А дали съзнанието ни не споделя и нашите скрити тайни на същите тези хора някак си - чрез погледа, чрез докосване, телепатия или... нещо по-нереално...
и трябва ли да се страхуваме, че те ги знаят...

А всъщност защо написах тези няколко реда безмислен текст? - това е огромна тайна на преумореното ми съзнание, може би някой от вас може да я разбере дори преди мен...

неделя, юни 26, 2011

23:21 - 2 comments

Гумичка и молив



Понякога, когато изпадна отново в онези странни душевни състояния, в онези напрегнати моменти за цялото ми съзнание, ми се иска да имам просто една гумичка... и с нея да се уверя с очите си, че тези неща не съществуват вече... защото явно думите не са достатъчни... Всички разкават онези приказки как човек пораства, как се променя... но защо не съм силно убедена в това.
И всеки ден, все повече се съмнявам в самата себе си, нямам доверие на себе си...
Онези движения, толкова са възхитителни, но аз не ги умея... И всеки път, когато погледна назад в подредения ти пъзел, виждам все повече параченцата, които ми липсват... Хората казват, че хората не са перфектни...но това не ми е достатъчно...
Всъщност може и да имам молив, да си дорисувам лиипсващите части - да се променя, така че...
И аз не знам какво, да съм сигурна, че отговарям на критериите..стереотипите...защото те са винаги там... виждам очертанията ми, които всяка секунда ме отмерват, да видят дали си пасвам, но съм още далеч, може би след време...или пък, ако някой успее с гумичка да изтрие всичките ми мисли, тогава предполагам празнотата ще ме направи достатъчно щастлива, за да се радвам на привидната перфектност...

сряда, юни 22, 2011

11:11 - 2 comments

"Какво тук значи някаква си същност..." 1



Събудих се от силно главоболие, съзнанието ми и подсъзнанието ми пак се бяха сбили. Явно пак съм загубила същността си някъде по пътя и трябва да бъде преоткрита. Всяко от двете имаше толкова силни желания, кое ли щеше да надделее този път...Не знам дори кое бих искала да надделее... И като изключим главоболието, единственият проблем на това вечно недоразумение беше лиипсата ми на концентрация... мислите ми се лутаха из черепната ми кутия, сякаш някой ги държи на сила в малко пространство, а те бяха твърде много и разнообразни, за да седят така близо една до друга...
Опитах се да ги подредя, но безполезно... всъщност не знам дали искам да ги подредя... ако успея значи или съзнанието, или подсъзнанието ще е победило, а това ще означава само едно - нова същност... И трябва да я опознавам тепърва, и после да я показвам на другите, запазвайки най-ценното и... а да, това е голям проблем - да намериш най-ценното в една същност... Вие търси ли ли сте го досега? Доста е изморително и напраягащо, и не напълно успешно. Защото ако случайно го разкриеш на други хора, има опасност да я загубиш,защото същността на човек е доста срамежлива и веднага ще се скрие, и да почнеш да търсиш наново, и да усещаш отново познатото главоболие... но естествено това не е единствения начин да я загубиш, могат и да ти я откраднат ако не си я пазиш, може и да я нараниш толкова много, ако не я уважаваш...
Колко сложно нещо е нещо, което даже не е материално, а за много хора съществува еднственно материалното, и сега ако седят и четат този пост, седят и се смеят, но ще видим, следващия път когато ги заболи главата, дали няма да прогледнат...
Все още ме боли глава, ще изчакам, може да продължи и дни...

неделя, април 17, 2011

20:51 - No comments

Потопена в мълчанието на тишината, тя се опитваше да се скрие от всичко наоколо... да остане насаме с мислите си. Имаше нужда от време или поне така и натякваше малкото останало сиво вещество в главата и... Затвори очи, върна се там в онази вечер, когато всичко беше толкова неочаквано, толкова хубаво. Там в началото на цялата тази история, която всъщност е целият смисъл на дребния и човешки живот. Прегледа всеки един момент оттогава до сега един по един, уверявайки се отново и отново, че няма причини да и се превиждат всички тези неща...и така докато успя да заспи.
Отваряйки очите си, усети силно главоболие, едно от противпоказанията на хапчето от снощи, чието име не можа да се сети доста дълго време. Но за жалост си спомняше всички онези драми, които беше причинила, и някак си усещаше, че не хапчето е било причина за тях. Прииска и се да може да посегне и да изкорени цялата тази странна част от мозъка и, която я караше да се държи така, която и пречеше да покаже добрата си страна...Но нищо, все още имаше надежда...Някой ден, всичките и халюцинации ще изчезнат, и тя щеше да може да се наслади напълно на цялото щастие, което още сега държеше в ръцете си...стига то да има търпението да дочака този ден...

събота, април 16, 2011

23:37 - No comments

Тя подскачаше на един крак из целия парк. Беше слънчев, летен, не твърде топъл ден - с две думи времево идеален. Но имаше нещо нередно в блясъка, който така искреше от очите и... това не беше реално, знаех го... Тази усмивка, захарният памук, който летеше във въздуха, плашещите, огромни желирани неща, които се усмихваха страховито наоколо...дали не полудявах? Защо мозъкът ми се гаври по този явно силно забавен за него начин...
Но мен ме плашеше, реално изглеждаше доста приказно, което уж го правеше доста хубаво, но вече се научих, че тези неща не завършват добре...Затворих очи, но какво си мислех, тези картини пак изникнаха пред мен...зациклих...затварях очи всеки път и те пак изникваха...беше бездънна рекурсия...Хах,каква ирония, да не може да избягаме и да се скрием от собственото си съзнание...
Цветовете на дъгата преливаха, бяха повече от всякога, но аз отдавна не вярвам в приказки, беше като някаква ядрена експлозия в главата ми, за да ми припомни, че няма да избягам от човешката си слабост...но аз все още вярвам...

четвъртък, април 07, 2011

9:13 - No comments

I am only passionately curious...



Заблудена от мечтите на детето в мен се лутах с дни... Не знаех и сега не знам кое е редно, кое не е... кое е истина, кое не е...
Губех се в собствените си мечти, във въображението си,в мислите си... вече дори загубих представа за себе си...
Затваряйки очите си за всичко наоколо, очаквах всичко да отмине,... да ги отворя някой ден и всичко да се безоблачно ясно...но защо не е?...
Не може ли да се пренеса в една изкривена реалност, където нещата да стават от самосебе си така както искам...или поне както си мисля, че искам, и после като се окаже, че не ми харесва така, всичко автоматично да се оправя само...
Защо постоянно си мислех, че изпълнението наа това, което искаме е най-трудно, когато далеч по-трудно е да осъзнаем какво искаме...
Несериозно ли е от моя страна... или просто едно съвсем нормално състояние...
Вече и сънищата ми не ми дават отговори...Сега накъде?...

събота, февруари 19, 2011

23:57 - No comments

И само за миг...



И ако разперя ръцете си... ако дори за части от секундата повярвам, че бих могла да полетя... да се понеса там в безкрайността....
И ако за миг затворя очите си... и виждам теб до мен, да ме придържаш... и ако само за миг, някак си падна върху твърдите парчета пръст... ще успееш ли да ме предпазиш...Чувствам се толкова чуплива...
И ако за минута само, загубя и слуха си... ще ме насочваш ли накъде да продължавам,.. когато този миг отмине...
Чуваш ли музиката, откъде е, ще я откриеш ли за мен... ще ми я подариш ли...
Виждаш ли цветята, толкова красиви и неопетнени, усещам аромата им ... той сякаш може да ме промени... ще съм различна нова аз... ще бъдеш ли до новата ми същност...
А мислите ми... толкова са хаотични, ще ги проследиш ли вместо мен, ще ме разбереш ли... само за миг ще се шмугнеш в тяхната плетка и ще останеш ли там завинаги...
Какво си представяш, когато казвам миг...
Чувствам се като разбъркан пъзел... ще ме подредиш ли... ще създадеш ли от чисто белите парчета, цялата ми същност... ще ми отговориш ли на всичките въпроси... и то само за миг...

петък, февруари 11, 2011

22:58 - No comments

- Чуваш ли...
- Какво?...
- Чуй!...
- А това ли?...
- Как това ли... Това е присмех...
- Е и? ...
- Той е арогантен сивмол...
- Нима има значение?...
- Е теб не те ли боли?...
- От какво?...
- От това да те унижават?...
- Боли ме, разбира се...
- Ами тогава?
- Какво тогава?
- Тогава защо питаш за значение?...
- Защото не знам...
- Е нали боли?...Значи знаеш...
- Да усещам... Но това ли е всичко? ...
****
- Чуй пак!...
- Пак ли? Не спря ли?...
- Не! Продължава...
- Защо? Не му ли стига до сега...
- Не се задоволява с малко...нормално...
- Защо да е нормално?...
- Е как защо...Огледай се...
- Е и какво? Не разбирам...
- Това е света...Това е реалността...
- Но това е жестокост, а не реалност...
- А какво по-жестоко от реалността?...
- Този смях....
- Е той е част от реалността....
- Да, така е...
****
- Погледни!...
- Къде?...
- Там...
- Ох! Защо ми го показа?...
- За да го видиш...
- Трябваше ли...Боли ме като го гледам...
- Трябва...
- Но каква полза...
- Е не си ли правиш извод като видиш нещо...
- Не, за какво ми е...
- За да не сгрешиш и ти така...
- Аз съм добър човек...
- Но си човек..
- Да, но съм добър....
- Добър и човек са понятия, които си противоречат....
- Така ли...?...Защо?...
- Защото човекът е част от реалността....
- А какво по жестоко от реалността?...
- Човекът....

22:45 - No comments



По средата на нищото,
душата ми броди и скита се...
По средата на нищото,
сърцето ми бавно разбива се...

Жестоко дните отминават,
и всичките са груби,
и само нараняват и обиждат...
някои дори не разбират....

А кървави следи оставени,
не ще се излекуват от усмивка...
думите отдавна вече казани,
поставили са вече отпечатъци...

Но, кой внимание отдава
на отделните, мизерни хорица?
По-важно винаги е стадото,
всеобщото му мнение, решение...

И винаги ще си една хлебарка,
без милост смазана от другите...
с накърнени чувства и сълзи в очите...
ще се опитваш да се шмугваш във тунелите...

Колко време ще успяваш
да поддържаш необходимото си темпо?
До къде ще стигнаш във желанието
да спасиш и другите, и себе си?
Ще имаш ли вечно надежда,
че всичко се оправя и подрежда?
Или накрая всичко в нищото...
бавно ще се скита и разбива...

неделя, януари 30, 2011

22:54 - No comments

You don't even try...



Виждаш ли... навън вали... дъждът сякаш се старае да отмие всичко грозно, което е станало през деня... Виждаш ли, в очите ми познатите сълзи...
Усещаш ли... вятърът е по-студен от всякога, сякаш се опитва да накара всичко наоколо да замръзне ... Усещаш ли, как времето опитва се да спре...
Чуваш ли как облаците блъскат се един във друг, сякаш винаги някой надделява...Чуваш ли сърцето ми как силно бие, а болката в главата ми, сякаш крещи...
*****
Рано сутрин, когато се събудих, бях малко дете, виждах само бялото, но времето минава и то отдавна избеля...Странно е нали, че дори бялото може да загуби своя бял цвят...
Вечер, когато затварях очи, за да сънувам, единствено усещах, губейки се в черни образи... Чувах, онези гласове, които постоянно обвиняват, напомнят за всички грешки... мои...чужди...
И докато сънувах - пропадах... в нищото... черно, страшно и дълбоко...и ужасно ме е страх...поне опитай да ме хванеш...

неделя, януари 23, 2011

20:26 - No comments

Сесия...




Изпитвам ужас от факта, че мога да съм като всички останали...страх ме е наистина,
че след тези няколко седмици ще съм ужасТно разочарована от себе си...
Ами ако съм поредната, която не се справи, а се старая и наистина ми харесва...
А мозъчните ми клетки сякаш не осъзнават какво ги очаква и просто безсрамно
подскачат в главата ми, причинявайки ми главоболие, и допълнителни мъчения.
И каква е тази стачка, точно пред сесия, съзнанието ми сякаш просто блокира,
нуждата от сън е по-голяма от всякога, а чашата кафе - вече не е с толкова живително действие...А точно сега имам нужда от n-торна доза...

Абонамент за: Публикации (Atom)