неделя, юли 17, 2011

22:48 - No comments

Очите и се затваряха във безсилната тишина на заобикалящото я бездействие...Усещаше се липсата на всичко - на мисли, на спомени, на чувства... имаше единствено пълна безтегловност...безупречните форми на съзвездията и лекият полъх на вятъра, който разрошваше косите и... Всичко беше толкова далеч, даже не знаеше защо е тук,... сякаш беше кукла на конци - всичко се случваше просто така... с лекота, неосъзнателно...
Беше се стигнало до онзи момент на кулминация - душата беше окончателно замразена - онова състояние на пълна медитация, в което сякаш не съществуваш....
Небето беше все така безоблачно... дъхът и оставяше следи, неносещи никакъв смисъл...
Колко ли хора биха мечтали за такова безкрайно спокойствие, безупречност, безпристрастност...
Но как всъщност може да знаем, че тя съществува...че тя все още е жива, в пълния смисъл на думата...Как да разберем, кое екзистенциране е по-добро... нейното или нашето...

Какво се случва, когато сънищата ни замръзнат, когато мислите ни не значат нищо... Къде отиваме, когато ходим без посока и до къде сме способни да стигнем...
А светлината - тя се отразява и после накъде?