събота, април 16, 2011

23:37 - No comments

Тя подскачаше на един крак из целия парк. Беше слънчев, летен, не твърде топъл ден - с две думи времево идеален. Но имаше нещо нередно в блясъка, който така искреше от очите и... това не беше реално, знаех го... Тази усмивка, захарният памук, който летеше във въздуха, плашещите, огромни желирани неща, които се усмихваха страховито наоколо...дали не полудявах? Защо мозъкът ми се гаври по този явно силно забавен за него начин...
Но мен ме плашеше, реално изглеждаше доста приказно, което уж го правеше доста хубаво, но вече се научих, че тези неща не завършват добре...Затворих очи, но какво си мислех, тези картини пак изникнаха пред мен...зациклих...затварях очи всеки път и те пак изникваха...беше бездънна рекурсия...Хах,каква ирония, да не може да избягаме и да се скрием от собственото си съзнание...
Цветовете на дъгата преливаха, бяха повече от всякога, но аз отдавна не вярвам в приказки, беше като някаква ядрена експлозия в главата ми, за да ми припомни, че няма да избягам от човешката си слабост...но аз все още вярвам...

Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)