Очите и се затваряха във безсилната тишина на заобикалящото я бездействие...Усещаше се липсата на всичко - на мисли, на спомени, на чувства... имаше единствено пълна безтегловност...безупречните форми на съзвездията и лекият полъх на вятъра, който разрошваше косите и... Всичко беше толкова далеч, даже не знаеше защо е тук,... сякаш беше кукла на конци - всичко се случваше просто така... с лекота, неосъзнателно... Беше се стигнало до онзи момент на кулминация - душата беше окончателно замразена - онова състояние на пълна медитация, в което сякаш не съществуваш.... Небето беше все така безоблачно... дъхът и оставяше следи, неносещи никакъв смисъл... Колко ли хора биха мечтали за такова безкрайно спокойствие, безупречност, безпристрастност... Но как всъщност може да знаем, че тя съществува...че тя все още е жива, в пълния смисъл на думата...Как да разберем, кое екзистенциране е по-добро... нейното или нашето...
Какво се случва, когато сънищата ни замръзнат, когато мислите ни не значат нищо... Къде отиваме, когато ходим без посока и до къде сме способни да стигнем... А светлината - тя се отразява и после накъде?
Всеки път, когато затварям очи се опитвам да контролирам мислите си...да ги подредя, да променя онези части от себе си.... онези странните, които толкова много объркват и мен, и теб... и всеки път, когато сгреша, и се загубя отново в създадения от мен самата лабиринт - искам просто да спра и да протегна ръка... да повярвам малко повече... и в цялото си това старание, понякога всичко изглежда не както трябва, и ми се иска да мога да замълча... и всъщност явно чувството ми за несигурност е по -силно отколкото предполагам... И връщам, в мислите си, времето назад, и го редактирам... и всеки път, когато проговоря, всъщност е просто начин да се изразя, по моя си начин... по онзи неразбрания дори от мен... И всеки следващ път се възхищавам на голямата търпимост у хората... Това сигурно е любимото ми качество....по-скоро онова необходимо достатъчно условие у човека застанал до мен...за да може да търпи онези състояния в двата полюса.... от "недоволството и дребнавостта" до "нелогичната лигавост"... второто явно преобладава в момента...
Знаеш ли какво е да лъжеш самата себе си... да се заблуждаваш... да караш съзнанито да крие тайните си от теб самата... Всеки път, когато си помислиш нещо да отделяш известно време, за да прецениш дали е истинско или пък е просто фантазирана реалност, която само да те отвее от истинската идея, криеща се в мрачното кътче, където нямаме право да надничаме...така сме си обещали - нали е тайна... Но кой изобщо спазва тайните? Има хора, на които казваме и най-съкровените тайни - и наши, и на познати... А дали съзнанието ни не споделя и нашите скрити тайни на същите тези хора някак си - чрез погледа, чрез докосване, телепатия или... нещо по-нереално... и трябва ли да се страхуваме, че те ги знаят...
А всъщност защо написах тези няколко реда безмислен текст? - това е огромна тайна на преумореното ми съзнание, може би някой от вас може да я разбере дори преди мен...
Понякога, когато изпадна отново в онези странни душевни състояния, в онези напрегнати моменти за цялото ми съзнание, ми се иска да имам просто една гумичка... и с нея да се уверя с очите си, че тези неща не съществуват вече... защото явно думите не са достатъчни... Всички разкават онези приказки как човек пораства, как се променя... но защо не съм силно убедена в това. И всеки ден, все повече се съмнявам в самата себе си, нямам доверие на себе си... Онези движения, толкова са възхитителни, но аз не ги умея... И всеки път, когато погледна назад в подредения ти пъзел, виждам все повече параченцата, които ми липсват... Хората казват, че хората не са перфектни...но това не ми е достатъчно... Всъщност може и да имам молив, да си дорисувам лиипсващите части - да се променя, така че... И аз не знам какво, да съм сигурна, че отговарям на критериите..стереотипите...защото те са винаги там... виждам очертанията ми, които всяка секунда ме отмерват, да видят дали си пасвам, но съм още далеч, може би след време...или пък, ако някой успее с гумичка да изтрие всичките ми мисли, тогава предполагам празнотата ще ме направи достатъчно щастлива, за да се радвам на привидната перфектност...
Събудих се от силно главоболие, съзнанието ми и подсъзнанието ми пак се бяха сбили. Явно пак съм загубила същността си някъде по пътя и трябва да бъде преоткрита. Всяко от двете имаше толкова силни желания, кое ли щеше да надделее този път...Не знам дори кое бих искала да надделее... И като изключим главоболието, единственият проблем на това вечно недоразумение беше лиипсата ми на концентрация... мислите ми се лутаха из черепната ми кутия, сякаш някой ги държи на сила в малко пространство, а те бяха твърде много и разнообразни, за да седят така близо една до друга... Опитах се да ги подредя, но безполезно... всъщност не знам дали искам да ги подредя... ако успея значи или съзнанието, или подсъзнанието ще е победило, а това ще означава само едно - нова същност... И трябва да я опознавам тепърва, и после да я показвам на другите, запазвайки най-ценното и... а да, това е голям проблем - да намериш най-ценното в една същност... Вие търси ли ли сте го досега? Доста е изморително и напраягащо, и не напълно успешно. Защото ако случайно го разкриеш на други хора, има опасност да я загубиш,защото същността на човек е доста срамежлива и веднага ще се скрие, и да почнеш да търсиш наново, и да усещаш отново познатото главоболие... но естествено това не е единствения начин да я загубиш, могат и да ти я откраднат ако не си я пазиш, може и да я нараниш толкова много, ако не я уважаваш... Колко сложно нещо е нещо, което даже не е материално, а за много хора съществува еднственно материалното, и сега ако седят и четат този пост, седят и се смеят, но ще видим, следващия път когато ги заболи главата, дали няма да прогледнат... Все още ме боли глава, ще изчакам, може да продължи и дни...
Потопена в мълчанието на тишината, тя се опитваше да се скрие от всичко наоколо... да остане насаме с мислите си. Имаше нужда от време или поне така и натякваше малкото останало сиво вещество в главата и... Затвори очи, върна се там в онази вечер, когато всичко беше толкова неочаквано, толкова хубаво. Там в началото на цялата тази история, която всъщност е целият смисъл на дребния и човешки живот. Прегледа всеки един момент оттогава до сега един по един, уверявайки се отново и отново, че няма причини да и се превиждат всички тези неща...и така докато успя да заспи. Отваряйки очите си, усети силно главоболие, едно от противпоказанията на хапчето от снощи, чието име не можа да се сети доста дълго време. Но за жалост си спомняше всички онези драми, които беше причинила, и някак си усещаше, че не хапчето е било причина за тях. Прииска и се да може да посегне и да изкорени цялата тази странна част от мозъка и, която я караше да се държи така, която и пречеше да покаже добрата си страна...Но нищо, все още имаше надежда...Някой ден, всичките и халюцинации ще изчезнат, и тя щеше да може да се наслади напълно на цялото щастие, което още сега държеше в ръцете си...стига то да има търпението да дочака този ден...
Тя подскачаше на един крак из целия парк. Беше слънчев, летен, не твърде топъл ден - с две думи времево идеален. Но имаше нещо нередно в блясъка, който така искреше от очите и... това не беше реално, знаех го... Тази усмивка, захарният памук, който летеше във въздуха, плашещите, огромни желирани неща, които се усмихваха страховито наоколо...дали не полудявах? Защо мозъкът ми се гаври по този явно силно забавен за него начин... Но мен ме плашеше, реално изглеждаше доста приказно, което уж го правеше доста хубаво, но вече се научих, че тези неща не завършват добре...Затворих очи, но какво си мислех, тези картини пак изникнаха пред мен...зациклих...затварях очи всеки път и те пак изникваха...беше бездънна рекурсия...Хах,каква ирония, да не може да избягаме и да се скрием от собственото си съзнание... Цветовете на дъгата преливаха, бяха повече от всякога, но аз отдавна не вярвам в приказки, беше като някаква ядрена експлозия в главата ми, за да ми припомни, че няма да избягам от човешката си слабост...но аз все още вярвам...
No comments
