понеделник, април 16, 2012

14:11 - No comments

Боровинкови...мисли...


   
... В ръка пълна с боровинкови мечти, крия цялата себе си като малка частичка от света....
В боровинковите сънища спасявам изморената си душа... там намирам спасение от всичката тази липса на въображение, която ме заобикаля... И сутринта, когато рано се събуждам, издърпвайки се по въженцето на капана за сънища ми се налага да отварям очи и да се сблъсквам с грубоватия свят... но аз знам... той е грубоват само на вид, вътрешно е също толкова боровинков както и аз...
И някой ден всички ще допуснат собствените си светове на мечти и въображение да ги завладеят... и тогава... тогава ще последва истински рай за целия свят... Всички ще са усмихнати, щастливи, истински...боровинкови!


четвъртък, октомври 27, 2011

19:35 - 1 comment

Прашинка...

Тя се чувстваше като прашинка, загубила се в този огромен свят... Никой не я виждаше, но някак си всички я нараняваха... В началото, когато за първи път се появи, тя имаше цветове в себе си, страшно много - разнообразни и толкова чисти и красиви,... но цялата тази болка, която изпитваше ги караше да избледняват... оставаше им още съвсем малко блясък, но те скоро щяха да загинат и да се слеят с мрачните облаци, които бяха наоколо... С времето, тя все повече осъзнаваше, че е просто прашинка и няма нищо ценно в себе си...просто съществуваше, за да загуби всичко... и да се заличи...

петък, октомври 07, 2011

четвъртък, октомври 06, 2011

22:00 - 1 comment

Колко е вредно всъщност цялото интернет пространство...Цялата тази информация - всяка казана дума, всяко мнение, което сме споделили през годините... А един път написано и видяно, може постоянно да се връщаме и да си го припомняме... сякаш нарочно - да се самонараняваме...и дори в настоящето да отричаме, че мислим по този начин, вече е късно, то е там черно на бяло...
Всъщност с всеки клип, с всяко мнение изграждаме копието си - тук, зад екрана - колкото и да отричаме, то е далеч по-истинско отколкото предполагаме...
А, хората около нас, имащи достъп до цялата тази информация... постоянно биха се опитвали да се измерват с критериите, които без дори да осъзнаваме сме споделили разпокъсано из форуми, коментари, снимки.... 
И ако, онзи непознат човек, който си защитавал пред другите - явно притежава онези неща които те привличат външно... онези мнения, на непознати хора, които си защитавал...
Ако можехме да свалим всички тези качества, които са ни необходими, и да си ги инсталираме на себе си...може би щяхме да създадем онзи перфектния човек за най-важните хора около нас... 
Ако можехме, да се качим на фотошоп  и да се редактираме, щяхме да изглеждаме така, че да "грабнем окото" на най- важните хора за нас...

неделя, август 07, 2011

20:53 - No comments

Имаше няколко желирани топчета в онова вечното лилаво безгравитационно пространство, те се множаха при всяко докосване помежду си и ставаха все повече и повече...Но с времето даже почнаха да го правят умишлено,а не просто по законите на случайността, даже се подбираха, защото те си бяха различни...Всъщност, колкото и учудващо да е, те бяха топчета пълни с някакво мислещо лилаво вещество, не знам как се казва, беше като желе, точно като тях самите... След известни мутации и еволюцинни намеси, вече имаха и някакви странни цепки върху себе си, които отваряха и издаваха странни звуци, което предполагаемо е техния си език...И не знам какво в действителност си казваха, но по скоростта с която си отваряха тази цепка някак си човек би могъл да предположи дали се карат или си говорят...
Беше много забавна гледка отстрани - странните същества се развиваха пред очите ми... имах си две, които ми бяха любимци... Бяха много смешни, по свой си начин, бяха различни от всички останали...изглеждаха като топчета с емоции, или поне едното, което сякаш винаги сякаш спореше с всички около себе си...Преди малко го наблюдавах, седеше само в ъгъла, явно пак не беше доволно от останалите от неговия вид...Хммм понякога се чудех, дали да не го изолирам за постоянно само, все пак не разбирах точно какво се случва - нито знаех езика им, нито разичтах мислите им...Но пък ми се струваше твърде жестоко, може би щеше да страда... все пак да страдаш сред много е различни от това да страдаш сам..но не знам..
Вие виждали ли сте такива топчета? Ако сте, моля ви кажете ми, какво си мислят и говорят, искам да ги разбера.. Може би искат да бъдат гушнати, или да могат да се гушкат самите те...

неделя, юли 17, 2011

22:48 - No comments

Очите и се затваряха във безсилната тишина на заобикалящото я бездействие...Усещаше се липсата на всичко - на мисли, на спомени, на чувства... имаше единствено пълна безтегловност...безупречните форми на съзвездията и лекият полъх на вятъра, който разрошваше косите и... Всичко беше толкова далеч, даже не знаеше защо е тук,... сякаш беше кукла на конци - всичко се случваше просто така... с лекота, неосъзнателно...
Беше се стигнало до онзи момент на кулминация - душата беше окончателно замразена - онова състояние на пълна медитация, в което сякаш не съществуваш....
Небето беше все така безоблачно... дъхът и оставяше следи, неносещи никакъв смисъл...
Колко ли хора биха мечтали за такова безкрайно спокойствие, безупречност, безпристрастност...
Но как всъщност може да знаем, че тя съществува...че тя все още е жива, в пълния смисъл на думата...Как да разберем, кое екзистенциране е по-добро... нейното или нашето...

Какво се случва, когато сънищата ни замръзнат, когато мислите ни не значат нищо... Къде отиваме, когато ходим без посока и до къде сме способни да стигнем...
А светлината - тя се отразява и после накъде?

петък, юли 15, 2011

1:40 - No comments


Всеки път, когато затварям очи се опитвам да контролирам мислите си...да ги подредя, да променя онези части от себе си.... онези странните, които толкова много объркват и мен, и теб... и всеки път, когато сгреша, и се загубя отново в създадения от мен самата лабиринт - искам просто да спра и да протегна ръка... да повярвам малко повече... и в цялото си това старание, понякога всичко изглежда не както трябва, и ми се иска да мога да замълча... и всъщност явно чувството ми за несигурност е по -силно отколкото предполагам...
И връщам, в мислите си, времето назад, и го редактирам... и всеки път, когато проговоря, всъщност е просто начин да се изразя, по моя си начин... по онзи неразбрания дори от мен...
И всеки следващ път се възхищавам на голямата търпимост у хората... Това сигурно е любимото ми качество....по-скоро онова необходимо достатъчно условие у човека застанал до мен...за да може да търпи онези състояния в двата полюса.... от "недоволството и дребнавостта" до "нелогичната лигавост"... второто явно преобладава в момента...

Абонамент за: Публикации (Atom)