неделя, декември 13, 2009

23:32 - No comments

Красотата в началото...

Седях и я гледах в невинните детски очички, които шареха, оглеждайки и попивайки сякаш всичко заобикалящо ни - бяха толкова любопитни, изпълнени с интерес и за най-малките неща (хубаво е, когато човек разбере, че все още има някой, който да цени онези дребни, прекрасни нешица, в които всъщност се крие същественото...)и протягаше жадно ръчички към неизвестното, към този страшен необятен свят - искаше да го прегърне, да го побере целия между беззащитните си слаби длани, да го разгледа от близо, да го проучи, да го докосне, да го промени...може би...може би ако се сблъска с едно детско невинно същество, ако усети топлината на сърцето му, силата на ударите му... може би и този грозен възрастен и лицемерен свят ще поеме малко от тази чистота и красота.
И седях и го гледах безмълвно, докато изведнъж то не поиска да споделя с него някоя житейска история, или иначе казано да му разкажа приказка, която ще изгради в нея онзи мечтан,илюзионен свят (принц и принцеса и хората са добри и лоши, но лошите губят и тях винаги можем да ги познаем), ще накара зачервените и бузи да блеснат, а устните и да се разтеглят в широка усмивка. Започнах наум да си изброявам приказките и да подбера някоя по-интересна, но замислих се... дали е редно да я заблуждавам от толкова малка, редно ли е да и създам този прекрасен свят, който тя някой ден ще търси в заобикалящото и, и ще се разочарова от това което открива... но пък тя е толкова малка, още по-жестоко би било да и разкажа за жестокостта и нещастието, което може да я сполетява от време на време за в бъдеще. Затова реших, че ще и почета стихове, те са толкова силно емоционални, едновременно реални и едновременно идеални - сякаш създават този мост между въображаемият и реалния свят, а някой ден като порастне ще почна да и чета приказките, за да може вече да осъзнава, че те имат някаква поука, и не трябва да ги възприема бувкално. Но тя и стихотворенията не трябва да възприема буквално, но сякаш те сега са по-безопасни. Тя ще им се радва, те звучат напевно и интересно, а след време ще разбере и тях.
И тя продължаваше да ме гледа с този задълбочен очакващ поглед, затова станах взех старата стихосбирка на Хайне, и почнах да чета, след няколко строфи я погледнах и видях как се усмихваше нежно и доволно - харесваше и... затова продължих и се увлякох, тъкмо прелистих последната страница и се усетих, че не чета на себе си а на нея, погледнах я, беше заспала - приличаше на малко ангелче, завих я с одеялото и я оставих да спи.(Знаех, че сега в момента в съня си тя си изгражда своите собствени приказки, и няма да успея да я предпазя от разбитите мечти - реалността винаги ни застига - но вътрешно в себе си се надявах, че сосбствено изградените приказки са много по-пъстри и красиви от другите..).

"В детските приказки скрий ме...
пази ме от болката - страх ме е...
Аз искам да живея в този свят...
създаден от детския ум и мечти...

Да бъда толкова честна и добра...
колкото само детенцето може...
Да няма смисъл от съмнение...
във чуждите изречени думи...

Да бъда част от историята..
на красив и приказен романс...
А най-силното единствено оръжие...
да бъде силата на вярата...

Сърцето - чистичко и топло...
Душата - ненакърнена и емоционална...
Разумът - в добър баланс със всичко друго...
И всичкото да бъде реалност - не идея..."

Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)