Тя подскачаше на един крак из целия парк. Беше слънчев, летен, не твърде топъл ден - с две думи времево идеален. Но имаше нещо нередно в блясъка, който така искреше от очите и... това не беше реално, знаех го... Тази усмивка, захарният памук, който летеше във въздуха, плашещите, огромни желирани неща, които се усмихваха страховито наоколо...дали не полудявах? Защо мозъкът ми се гаври по този явно силно забавен за него начин...
Но мен ме плашеше, реално изглеждаше доста приказно, което уж го правеше доста хубаво, но вече се научих, че тези неща не завършват добре...Затворих очи, но какво си мислех, тези картини пак изникнаха пред мен...зациклих...затварях очи всеки път и те пак изникваха...беше бездънна рекурсия...Хах,каква ирония, да не може да избягаме и да се скрием от собственото си съзнание...
Цветовете на дъгата преливаха, бяха повече от всякога, но аз отдавна не вярвам в приказки, беше като някаква ядрена експлозия в главата ми, за да ми припомни, че няма да избягам от човешката си слабост...но аз все още вярвам...
Заблудена от мечтите на детето в мен се лутах с дни... Не знаех и сега не знам кое е редно, кое не е... кое е истина, кое не е...
Губех се в собствените си мечти, във въображението си,в мислите си... вече дори загубих представа за себе си...
Затваряйки очите си за всичко наоколо, очаквах всичко да отмине,... да ги отворя някой ден и всичко да се безоблачно ясно...но защо не е?...
Не може ли да се пренеса в една изкривена реалност, където нещата да стават от самосебе си така както искам...или поне както си мисля, че искам, и после като се окаже, че не ми харесва така, всичко автоматично да се оправя само...
Защо постоянно си мислех, че изпълнението наа това, което искаме е най-трудно, когато далеч по-трудно е да осъзнаем какво искаме...
Несериозно ли е от моя страна... или просто едно съвсем нормално състояние...
Вече и сънищата ми не ми дават отговори...Сега накъде?...
И ако разперя ръцете си... ако дори за части от секундата повярвам, че бих могла да полетя... да се понеса там в безкрайността....
И ако за миг затворя очите си... и виждам теб до мен, да ме придържаш... и ако само за миг, някак си падна върху твърдите парчета пръст... ще успееш ли да ме предпазиш...Чувствам се толкова чуплива...
И ако за минута само, загубя и слуха си... ще ме насочваш ли накъде да продължавам,.. когато този миг отмине...
Чуваш ли музиката, откъде е, ще я откриеш ли за мен... ще ми я подариш ли...
Виждаш ли цветята, толкова красиви и неопетнени, усещам аромата им ... той сякаш може да ме промени... ще съм различна нова аз... ще бъдеш ли до новата ми същност...
А мислите ми... толкова са хаотични, ще ги проследиш ли вместо мен, ще ме разбереш ли... само за миг ще се шмугнеш в тяхната плетка и ще останеш ли там завинаги...
Какво си представяш, когато казвам миг...
Чувствам се като разбъркан пъзел... ще ме подредиш ли... ще създадеш ли от чисто белите парчета, цялата ми същност... ще ми отговориш ли на всичките въпроси... и то само за миг...
- Чуваш ли...
- Какво?...
- Чуй!...
- А това ли?...
- Как това ли... Това е присмех...
- Е и? ...
- Той е арогантен сивмол...
- Нима има значение?...
- Е теб не те ли боли?...
- От какво?...
- От това да те унижават?...
- Боли ме, разбира се...
- Ами тогава?
- Какво тогава?
- Тогава защо питаш за значение?...
- Защото не знам...
- Е нали боли?...Значи знаеш...
- Да усещам... Но това ли е всичко? ...
****
- Чуй пак!...
- Пак ли? Не спря ли?...
- Не! Продължава...
- Защо? Не му ли стига до сега...
- Не се задоволява с малко...нормално...
- Защо да е нормално?...
- Е как защо...Огледай се...
- Е и какво? Не разбирам...
- Това е света...Това е реалността...
- Но това е жестокост, а не реалност...
- А какво по-жестоко от реалността?...
- Този смях....
- Е той е част от реалността....
- Да, така е...
****
- Погледни!...
- Къде?...
- Там...
- Ох! Защо ми го показа?...
- За да го видиш...
- Трябваше ли...Боли ме като го гледам...
- Трябва...
- Но каква полза...
- Е не си ли правиш извод като видиш нещо...
- Не, за какво ми е...
- За да не сгрешиш и ти така...
- Аз съм добър човек...
- Но си човек..
- Да, но съм добър....
- Добър и човек са понятия, които си противоречат....
- Така ли...?...Защо?...
- Защото човекът е част от реалността....
- А какво по жестоко от реалността?...
- Човекът....
По средата на нищото,
душата ми броди и скита се...
По средата на нищото,
сърцето ми бавно разбива се...
Жестоко дните отминават,
и всичките са груби,
и само нараняват и обиждат...
някои дори не разбират....
А кървави следи оставени,
не ще се излекуват от усмивка...
думите отдавна вече казани,
поставили са вече отпечатъци...
Но, кой внимание отдава
на отделните, мизерни хорица?
По-важно винаги е стадото,
всеобщото му мнение, решение...
И винаги ще си една хлебарка,
без милост смазана от другите...
с накърнени чувства и сълзи в очите...
ще се опитваш да се шмугваш във тунелите...
Колко време ще успяваш
да поддържаш необходимото си темпо?
До къде ще стигнаш във желанието
да спасиш и другите, и себе си?
Ще имаш ли вечно надежда,
че всичко се оправя и подрежда?
Или накрая всичко в нищото...
бавно ще се скита и разбива...
Виждаш ли... навън вали... дъждът сякаш се старае да отмие всичко грозно, което е станало през деня... Виждаш ли, в очите ми познатите сълзи...
Усещаш ли... вятърът е по-студен от всякога, сякаш се опитва да накара всичко наоколо да замръзне ... Усещаш ли, как времето опитва се да спре...
Чуваш ли как облаците блъскат се един във друг, сякаш винаги някой надделява...Чуваш ли сърцето ми как силно бие, а болката в главата ми, сякаш крещи...
*****
Рано сутрин, когато се събудих, бях малко дете, виждах само бялото, но времето минава и то отдавна избеля...Странно е нали, че дори бялото може да загуби своя бял цвят...
Вечер, когато затварях очи, за да сънувам, единствено усещах, губейки се в черни образи... Чувах, онези гласове, които постоянно обвиняват, напомнят за всички грешки... мои...чужди...
И докато сънувах - пропадах... в нищото... черно, страшно и дълбоко...и ужасно ме е страх...поне опитай да ме хванеш...
Изпитвам ужас от факта, че мога да съм като всички останали...страх ме е наистина,
че след тези няколко седмици ще съм ужасТно разочарована от себе си...
Ами ако съм поредната, която не се справи, а се старая и наистина ми харесва...
А мозъчните ми клетки сякаш не осъзнават какво ги очаква и просто безсрамно
подскачат в главата ми, причинявайки ми главоболие, и допълнителни мъчения.
И каква е тази стачка, точно пред сесия, съзнанието ми сякаш просто блокира,
нуждата от сън е по-голяма от всякога, а чашата кафе - вече не е с толкова живително действие...А точно сега имам нужда от n-торна доза...
No comments
