Събудих се от силно главоболие, съзнанието ми и подсъзнанието ми пак се бяха сбили. Явно пак съм загубила същността си някъде по пътя и трябва да бъде преоткрита. Всяко от двете имаше толкова силни желания, кое ли щеше да надделее този път...Не знам дори кое бих искала да надделее... И като изключим главоболието, единственият проблем на това вечно недоразумение беше лиипсата ми на концентрация... мислите ми се лутаха из черепната ми кутия, сякаш някой ги държи на сила в малко пространство, а те бяха твърде много и разнообразни, за да седят така близо една до друга...
Опитах се да ги подредя, но безполезно... всъщност не знам дали искам да ги подредя... ако успея значи или съзнанието, или подсъзнанието ще е победило, а това ще означава само едно - нова същност... И трябва да я опознавам тепърва, и после да я показвам на другите, запазвайки най-ценното и... а да, това е голям проблем - да намериш най-ценното в една същност... Вие търси ли ли сте го досега? Доста е изморително и напраягащо, и не напълно успешно. Защото ако случайно го разкриеш на други хора, има опасност да я загубиш,защото същността на човек е доста срамежлива и веднага ще се скрие, и да почнеш да търсиш наново, и да усещаш отново познатото главоболие... но естествено това не е единствения начин да я загубиш, могат и да ти я откраднат ако не си я пазиш, може и да я нараниш толкова много, ако не я уважаваш...
Колко сложно нещо е нещо, което даже не е материално, а за много хора съществува еднственно материалното, и сега ако седят и четат този пост, седят и се смеят, но ще видим, следващия път когато ги заболи главата, дали няма да прогледнат...
Все още ме боли глава, ще изчакам, може да продължи и дни...
Потопена в мълчанието на тишината, тя се опитваше да се скрие от всичко наоколо... да остане насаме с мислите си. Имаше нужда от време или поне така и натякваше малкото останало сиво вещество в главата и... Затвори очи, върна се там в онази вечер, когато всичко беше толкова неочаквано, толкова хубаво. Там в началото на цялата тази история, която всъщност е целият смисъл на дребния и човешки живот. Прегледа всеки един момент оттогава до сега един по един, уверявайки се отново и отново, че няма причини да и се превиждат всички тези неща...и така докато успя да заспи.
Отваряйки очите си, усети силно главоболие, едно от противпоказанията на хапчето от снощи, чието име не можа да се сети доста дълго време. Но за жалост си спомняше всички онези драми, които беше причинила, и някак си усещаше, че не хапчето е било причина за тях. Прииска и се да може да посегне и да изкорени цялата тази странна част от мозъка и, която я караше да се държи така, която и пречеше да покаже добрата си страна...Но нищо, все още имаше надежда...Някой ден, всичките и халюцинации ще изчезнат, и тя щеше да може да се наслади напълно на цялото щастие, което още сега държеше в ръцете си...стига то да има търпението да дочака този ден...
Тя подскачаше на един крак из целия парк. Беше слънчев, летен, не твърде топъл ден - с две думи времево идеален. Но имаше нещо нередно в блясъка, който така искреше от очите и... това не беше реално, знаех го... Тази усмивка, захарният памук, който летеше във въздуха, плашещите, огромни желирани неща, които се усмихваха страховито наоколо...дали не полудявах? Защо мозъкът ми се гаври по този явно силно забавен за него начин...
Но мен ме плашеше, реално изглеждаше доста приказно, което уж го правеше доста хубаво, но вече се научих, че тези неща не завършват добре...Затворих очи, но какво си мислех, тези картини пак изникнаха пред мен...зациклих...затварях очи всеки път и те пак изникваха...беше бездънна рекурсия...Хах,каква ирония, да не може да избягаме и да се скрием от собственото си съзнание...
Цветовете на дъгата преливаха, бяха повече от всякога, но аз отдавна не вярвам в приказки, беше като някаква ядрена експлозия в главата ми, за да ми припомни, че няма да избягам от човешката си слабост...но аз все още вярвам...
Заблудена от мечтите на детето в мен се лутах с дни... Не знаех и сега не знам кое е редно, кое не е... кое е истина, кое не е...
Губех се в собствените си мечти, във въображението си,в мислите си... вече дори загубих представа за себе си...
Затваряйки очите си за всичко наоколо, очаквах всичко да отмине,... да ги отворя някой ден и всичко да се безоблачно ясно...но защо не е?...
Не може ли да се пренеса в една изкривена реалност, където нещата да стават от самосебе си така както искам...или поне както си мисля, че искам, и после като се окаже, че не ми харесва така, всичко автоматично да се оправя само...
Защо постоянно си мислех, че изпълнението наа това, което искаме е най-трудно, когато далеч по-трудно е да осъзнаем какво искаме...
Несериозно ли е от моя страна... или просто едно съвсем нормално състояние...
Вече и сънищата ми не ми дават отговори...Сега накъде?...
И ако разперя ръцете си... ако дори за части от секундата повярвам, че бих могла да полетя... да се понеса там в безкрайността....
И ако за миг затворя очите си... и виждам теб до мен, да ме придържаш... и ако само за миг, някак си падна върху твърдите парчета пръст... ще успееш ли да ме предпазиш...Чувствам се толкова чуплива...
И ако за минута само, загубя и слуха си... ще ме насочваш ли накъде да продължавам,.. когато този миг отмине...
Чуваш ли музиката, откъде е, ще я откриеш ли за мен... ще ми я подариш ли...
Виждаш ли цветята, толкова красиви и неопетнени, усещам аромата им ... той сякаш може да ме промени... ще съм различна нова аз... ще бъдеш ли до новата ми същност...
А мислите ми... толкова са хаотични, ще ги проследиш ли вместо мен, ще ме разбереш ли... само за миг ще се шмугнеш в тяхната плетка и ще останеш ли там завинаги...
Какво си представяш, когато казвам миг...
Чувствам се като разбъркан пъзел... ще ме подредиш ли... ще създадеш ли от чисто белите парчета, цялата ми същност... ще ми отговориш ли на всичките въпроси... и то само за миг...
- Чуваш ли...
- Какво?...
- Чуй!...
- А това ли?...
- Как това ли... Това е присмех...
- Е и? ...
- Той е арогантен сивмол...
- Нима има значение?...
- Е теб не те ли боли?...
- От какво?...
- От това да те унижават?...
- Боли ме, разбира се...
- Ами тогава?
- Какво тогава?
- Тогава защо питаш за значение?...
- Защото не знам...
- Е нали боли?...Значи знаеш...
- Да усещам... Но това ли е всичко? ...
****
- Чуй пак!...
- Пак ли? Не спря ли?...
- Не! Продължава...
- Защо? Не му ли стига до сега...
- Не се задоволява с малко...нормално...
- Защо да е нормално?...
- Е как защо...Огледай се...
- Е и какво? Не разбирам...
- Това е света...Това е реалността...
- Но това е жестокост, а не реалност...
- А какво по-жестоко от реалността?...
- Този смях....
- Е той е част от реалността....
- Да, така е...
****
- Погледни!...
- Къде?...
- Там...
- Ох! Защо ми го показа?...
- За да го видиш...
- Трябваше ли...Боли ме като го гледам...
- Трябва...
- Но каква полза...
- Е не си ли правиш извод като видиш нещо...
- Не, за какво ми е...
- За да не сгрешиш и ти така...
- Аз съм добър човек...
- Но си човек..
- Да, но съм добър....
- Добър и човек са понятия, които си противоречат....
- Така ли...?...Защо?...
- Защото човекът е част от реалността....
- А какво по жестоко от реалността?...
- Човекът....
По средата на нищото,
душата ми броди и скита се...
По средата на нищото,
сърцето ми бавно разбива се...
Жестоко дните отминават,
и всичките са груби,
и само нараняват и обиждат...
някои дори не разбират....
А кървави следи оставени,
не ще се излекуват от усмивка...
думите отдавна вече казани,
поставили са вече отпечатъци...
Но, кой внимание отдава
на отделните, мизерни хорица?
По-важно винаги е стадото,
всеобщото му мнение, решение...
И винаги ще си една хлебарка,
без милост смазана от другите...
с накърнени чувства и сълзи в очите...
ще се опитваш да се шмугваш във тунелите...
Колко време ще успяваш
да поддържаш необходимото си темпо?
До къде ще стигнаш във желанието
да спасиш и другите, и себе си?
Ще имаш ли вечно надежда,
че всичко се оправя и подрежда?
Или накрая всичко в нищото...
бавно ще се скита и разбива...
2 comments
